Современная литература и поэзия народов

==== В света на българската приказка Народните приказки и днес си остават най-ценното богатство в художественото наследие на народите. Те са онова непреходно нещо, с което заживяваме от деца и към което се връщаме през целия си живот. Ние трябва да познаваме приказното богатство на света, но не трябва да забравяме, че в този свят нашето общо име е с л а в я н и. Някога Кирил и Методий създадоха славянската писменост и с това съхраниха духовно славянските народи. На тези езици и с тази писменост бяха разказани и записани стотици приказки и песни. Съхранена народната памет, която ни е защитавала от чуждите домогвания през вековете. Народните приказки, в които безимените творци са създали от далечни времена безброй прекрасни поетични образи, всаждали в много поколения редки човешки добродетели, възпитавали народите от всички континенти в духа на демократизъм и висок хуманизъм, си остават все още недостатъчно проучени в сравнение с народните песни и други фолклорни жанрове. Но трябва да отбележим, че българската народна приказка се оказва в голяма зависимост от някои турски народни приказки. В това няма нищо чудно, като се има предвид факта, че столетия наред Османската държава владее нашия народ, както и други народи на Балканския полуостров. Но важно е да отбележим, че българският народ не е подражател на чужди сюжети и мотиви, а подхожда творчески, като внася най-различни нови елементи, които характеризират неговия светоглед, бита , вярата и езика му. В това отношение могат да бъдат дадени безброй примери. Една от задачите на народната приказка е да служи за забавление на трудещи се хора, в техните свободни часове да се пренесат в един по-хубав , бленуван от тях свят и, с помощта на приказката, да формират до някаква степен характера на детето. И приказката с детството завинаги остават в човешката памет през целия живот. Ето как поетично поетът Любомир Захариев казва за нея: “Дядо приказки разправя щом се спусне нощ навън , докато ни нас пленява дълъг, хубав зимен сън. Мързеливият вълк ( Народна приказка) Селянинът дал хляб на един гладен вълк. Вълкът хапнал къшеята, облизал се и казал: - Да, вкусна питка! А как се прави хлябът? - Трябва, отвърнал селянинът – най-напред да се изоре нивата. - Тогава може ли да се яде хлябът ? - Почакай! Нивата трябва да се бранува, за да се строшат буците. - А след туй, нали може? - Почакай! Трябва да се почистят семената, да се посеят, да порасте житото, след туй да се ожъне, да се овършее, зърното да се откара на воденицата да се смели, да се опече хлябът, и тогава вече можеш да седнеш и да ядеш. - О, колко много трябва да се каже и да се работи! Живял съм досега без хляб и отсега нататък ще поживея... Така и до днес вълкът си живее без хляб. Кой каквото прави, за главата си прави (Таврийска народна приказка) Имало една зла жена, която с никого не се спогождала. Всекиму правила зло. Цялата махала нямала мира от нея. Случило се, че в селото дошел един ходжа (мусулмански свещеник). Вървял той по улиците и отвреме на време се провиквал: - Кой какво прави, за главата си го прави! Чула го злата жена и му се заканила: - Така ли? Чакай, аз ще те отровя тебе! Опекла една отровна питка и присрещнала ходжата: - Дядо, рекла,- ти си пътник и може да си гладен. На ти тая питка! Питката била топла, хубава наглед. Ходжата я взел, поблагодарил, сложил си я в торбичката и си тръгнал. Излязал той от селото и тръгнал за друго село. По пътя си срещнал едно момче, което било на злата жена син. Момчето се връщало от гората с една кола дърва. - Дядо, рекло момчето, -сякох дърва, уморен съм и съм гладен. Нямаш ли в торбичката малко хлебец да хапна? - Имам, синко! – казал ходжата и му подал питката. Ходжата си заминал, а момчето подкарало воловете с колата и започнало да яде от отровната питка. Когато си дошло в къщи, вече умирало. Майка му с плач го попитала: - Бре, синко , какво ти става? Момъкът успял само да каже: -Изядох една питка, която изпросих от ходжата, когото срещнах по пътя. И умрял. -Право каза ходжата! – извикала майка му.- Кой каквото прави, за главата си го прави! Инат до смърт ( бесарабска народна приказка) Отишли да годяват една мома. А тя била много инат човек. Баща й и майка й казали на сватовниците: - Нашата дъщеря е с девет ината. Като не е по-нейното, мре. - Няма нищо, и нашият син е с девет ината... - Е, щом е тъй, той ще я надвие! Оженили се . Веднъж отишли на нивата да жънат и видели два орела да си хвърчат по небето, един голям и един малък. Мъжът казал: - Големият е на мене , а малкият е на тебе! А жената казала: - Не! Големият е на мене, а малкият е на тебе! Започнали да спорят. Спорили, спорили, накрая жената казала: - Като не ми даваш големият орел , аз ще си ида и ще умра! Тя си отишла и се престорила на умряла. Започнали да я къпят, мъжът й взел да плаче, клекнал до нея и й зашепнал на ухото: -Вече те къпя, булка, стани! - Ако ми дадеш големия орел. - Нали ти казах, че големият орел е за мене! Положили я в ковчега, а мъжът се навел над нея и й шепне: -Слагат те вече в сандъка! Стани! - Ако ми дадеш големия орел... - Не! Големият си е мой! Занесли я в черквата, после я занесли на гробищата и я поставили в гроба. Мъжът й скочил в гроба уж да поправи сандъка и пак започнал да я моли да стане. А инаткинята отговорила: - Ако ми дадеш големия орел... - Не давам! – казал той. Захлупили я и я заровили. Та това са, значи, девет ината! Бащината дума (бесарабска приказка) Имало един човек. Той си имал един син, който на нищо не вярвал и всичко проверявал. Когато започнал да умира, бащата казал на сина си три неща: да ни се запознава с големци, да не си взима хранененик и да не се доверява на жена си. Когато баща му починал, на сина все едно му било на акъла: Как така? Защо баща му е казал онези неща? И той решил да провери съветите на баща му с примери. Взел си един храненик и той пораснал, но все гледал в кесията на този, който го хранел. После се запознал с един големец, който е имал паун (павлин). Разбрал се със слугите на големеца на няколко дни да му дадат пауна, пък после да го върне. Взел пауна и го дал някъде да го хранят, а сам заклал друга голяма патица, оскубал я и я дал на жена си, за да я опече. И казал на жена си, че е взел пауна от големеца. А тя си помислила, че й го е дал да го сготви. По това време дошла комшийката и попитала жена му какво пече, а тя й казала: - Ще ти дам и на тебе да си куснеш, само не казвай никому, че мъжът ми е откраднал пауна от ония големец. Още на път за вкъщи комшийката разнесла новината и се разчуло, че нашият човек е откраднал пауна от ония големец. Ония времена били много напрегнати и големецът решил да го обеси. Той си имал голяма власт, а и паунът му бил драг. Запрял виновния и когато дошло време, приготвили всичко, за да го бесят. Завели го на плащада. Събрали се хора. Вече се канили да го бесят, когато той казал: - Чакайте , аз имам пари! Искам да ги разделя, за да не се карат синът ми и жена ми. Донесете сандъчето с парите! И той разделил парите на три купчинки: едната за жената, другата за момчето, а третата за онзи, който дръпне въжето! Тогава нашият човек казал: - Той ми е баща, затова аз ще дръпна въжето! На това баща му отговорил: - Аз го направих, за да проверя с примери и да узная ще излязат ли верни съветите на татко. После казал къде е скрит паунът и го върнал на стопанина му. След това го освободили. А бащината дума продължила да се предава от баща на син.... Галената щерка (българска народна приказка) Имало едно време мъж и жена и те имали само една дъщеря. Тя била много хубава и родителите й я глезили, не я научили нищо да работи. Идвали сватове да я искат за снаха, а майката все им казвала: - Нашата дъщеря е много галена и не знае да прави нищо. Щом изтине, и почва да вика: “Примък!”. И ние кладем огъня и я примъкваме да се грее. А щом се напече, вика: “Измък!”- и ние я измъкваме. Щом чуели това, сватовете се връщали. Дошъл веднъж един старец и казал: - Чух, че имате хубава мома. Дойдох да я искам за снаха. Майка и нему казала същото. - Нашата Богданка е много галена. Тя нищо не умее да работи. Старецът рекъл: - Че като сте я научили, тъй ние ще правим. Дали я и направили сватбата. Старецът има трима синове и две снахи. На другия ден след сватбата всички се заловили за работа. Само невестата стояла применена и нищо не похващала. Дошло време за обяд. Събрали се всички и седнали около трапезата. Седнала и Богданка. Другите снахи донесли гозбата и сложили пред свекъра голяма пита хляб. Той взел питата, разчупил я на парчета и я раздал. - А за невестата? – попитала свекървата. - Тя не е гладна – отговорил старецът. – Когато човек не работи, не огладнява. След обяд всички пак започнали работа. Невестата седяла и нищо не похващала. Събрали се да вечерят. Старецът взел питата, разчупил я и пак я раздал. - А на Богданка? – запитала и сега свекървата. - Тя не е гладна – отвърнал старецът. Когато човек не работи, не огладнява. Вечеряли, поприказвали кой какво ще работи на другия ден и легнали да спят. Легнала и невестата. Но гладно спили се? Гладни очи не заспиват. Тя едва дочакала да се съмне. Щом се зазорило, станала тихичко, измила си очите, измела двора, издоила кравите, изкарала телците. Станали и другите. Като видели невестата, те са спогледнали и усмихнали. На обяд невестата първа сложила трапезата и седнала последната. Старецът разчупил питата, подал едно голямо парче на невестата и рекъл: - Ти, невесто, работи най-много, затова ти давам и най-голямото парче от питата. Изминало седмица – две. Невестата ставала рано, по цял ден шетала. Станала пъргава и работлива. Никой не можел да работи колкото нея. На третата неделя майка й и баща й отишли да видят какво прави тяхното галено чедо. Съгледали ги отдалече и всички излезли на двора да ги посрещнат. Невестата припнала най-напред, отворила портите и извикала: - Мамо!... Тате!... слизайте по-скоро от колата и се залавайте за работа! Тук не е като у дома: който не работи, не му дават да яде. Хумористичните приказки за Хитър Петър “По дрехите посрещат” Хитър Петър отишел на гости, ама не се облякъл с нови дрехи, както подобава на гостенин, а отишел със стари и изпокъсани дрехи. Никой не го погледнал. Той постоял, почудил се, па отишел в къщи, па се облякъл хубаво и пак дошел. Посрещнали го стопаните, сложили го на лично място на трапезата. Поднесли му кафе: - Ха, заповядай, Петре, добре си ни дошел! – канили го те. Хитър Петър взел кафето и почнал да го слива на дрехите си. Тия рекли: - Ама защо така бре, Петре! - Па защо вие направихте чест на дрехите ми, а не на мене? “Овенът на Хитър Петър” Хитър Петър хранил един овен. Казвал на чорбаджиите и на попа: - Кога умра, ще го заколите да се нагостите и да ме поменете. Добре, ама събрали се чорбаджиите заедно с попа и искали да изядат овена по-рано. Ама как ще го убедят да го заколи. Попът рекъл: - Аз ще го убедя. И рекъл на Хитър Петър: - Петре, аз четох в книгите, че светът ще се свърши, ами дай да заколим овена, да го опечем и изядем, от нас виното, пък от теб овенът. И той се съгласил. Ама отишли край една река – там да направят гощавката. Заклали овена, наклали огън, оставили Хитър Петър да го пече на шиш, а пък те казали: - Ние ще идем да се изкъпем, па да умрем по-чисти. Съблякали си дрехите и голи отишли да се къпят. И Петър както пекъл овена, хвърлил дрехите им в огъня, и дрехите изгорели всички. Тия като се изкъпали, дошли при него и му казват: - Де, дрехите, бре, Петре? - Аз ги изгорих. Нали ще се свърши светът? Защо са ви дрехи? Попът казал: - А, бре, Петре, ти луд ли си? - - Нали ти казваш, дядо попе, че човекът гол е дошел и гол ще си иде . Нали ще се свърши светът? И тия чакали да се стъмни, да могат да се приберат, че са голи... Неволята учи Един човек имал двама синове. Все той ходел в гаража за дърва и водел по един от синовете си. Веднъж изпратил двамата да отидат и им рекъл: - Деца, хайде идете сами в гората за дърва, а аз ще остана у дома. А те му рекли: - Добре, тате, ами ако ни се строши колата, кой ще я поправи? - Синко, ако ви се строши колата, вие викайте Неволята и тя ще дойде да ви я направи – казал бащата. Двете момчета отишли в гората и като млади не ги мързяло, та набрали повечко дърва и натоварили колата. Като си тръгнали по пътя колата им се строшила. Двете момчета запрели насред пътя и захванали да викат, колкото им глас държи: - Невольо! Невольо! Ела да ни направиш колата! Викали, викали колкото могли, взело да се смръква, а неволята все я намала никаква. Най-после най-младият брат рекъл: - Бате, тая проклета Неволя няма да дойде току да я вземеме, та колкото можем, сами да си поправим колата! А бате му рекъл: - Може Неволята да е далеко по гората, та не ни е чула, затова да викнем заедно. Пак викали, та гърлата им се предрали, а нея пак я няма, та няма. По-младият брат пак рекъл: - Хайде, бате, мръкна се да я чакаме още. Тя кой знай чия кола прави някъде. Най-после двете момчета взели секирата и теслата, навели се: клъц оттук – оттам – поправили колата, както могли сами. Когато си отишли, баща им ги питал: - Е, как прекарахте, синко? А те взели да му се оплакват: - Остави се, тате, колата ни се строши насред пътя, а ние викахме тази проклета Неволя, викахме, та ни се предраха гърлата от викане, а нея я няма никаква, па току взехме един секирата, а другият – теслата, та си я поправихме самички, колкото можахме. - - Е, синко, – рекъл баща им, - е това е Неволята! Вие сте я викали, а тя е била при вас. Като нямало кой да ви поправи колата , поправили сте я сами. Ето, това ще рече, Неволята ви е направила колата. Къде все аз ще бъда с вас, та да ви поправям колата? “Мълчанието е злато” Хитър Петър имал един голям пуяк. За Коледа решил да го продаде и го занесъл на пазара. Застанал до друг продавач, който имал хубав чуден кафез (клетка для птиц), а вътре пеело шарено славейче. Хората се спирали, слушали песента на славейчето, оглеждали охранения пуяк и отминавали. - Колко искаш за славейчето?- попитал най-сетне един селянин. - Четвърт жълтица – отговорил продавачът на славейчето. - Много хубаво пее – казал селянинът, а очите му шарели по пуяка на Хитър Петър. Като оценил пуяка на око, купувачът попитал Хитър Петър: - А ти за пуяка колко искаш? - Пет жълтици – отсякъл Хитър Петър. - За пет жълтици ще си купя десет пуяка – присмял се купувачът. - Щом за славейчето си готов да дадеш четвърт жълтица, за колко жълтици искаш да ти продам моя охранен пуяк? Той тежи сто пъти повече от славейчето! - Прав си, но славейчето не може да се сравнява с пуяка – заинатил се купувачът. – Послушай славейчето колко хубаво пее, а твоят пуяк мълчи... - Ех, имали нещо по-скъпо от мълчанието – засмял се Хитър Петър. –Мълчанието е злато! Засрамен, селянинът купил пуяка за пет жълтици. ====